"С деца на море"

На 19-ти ноември Сервизен център GIULIAN за пръв път отвори врати за всички любители на часовниците и им даде възможността да се докоснат на магията на часовникарското майсторство. Искаме да споделим и впечатленията на един от нашите посетители:

"С деца на море"
Определено има защо човек да съжалява ако не е успял да посети мероприятието. Имаше, какво да се види и не само. Да се разгледат работната среда, уредите и машините от близо и в действие е чудесно, но да ти се отвори и възможността да почоплиш в тази среда си е направо безценно. Все едно да те пуснат да седнеш в болид от Формула 1, да ти дадат каска… и да вземат да го запалят. Това последното съвсем сериозно го пиша. Даже мисля да опиша в следващите редове експириънса, че майтапа си беше съвсем сериозен.

Та така, след подробните обяснения и демонстрации, кое за какво, и на какво, дойде ми ред да се наместя на майсторският стол и да положа лакти на опорите пред плота. Мммм… екстра, чисто светло, удобно. Дотук добре. Сега хвърлям пренебрежителен поглед на пластмасовата кутия вляво съдържаща в себе си обекта имащ нещастието да попадне за дисекция при моя милост. Будилник, настолен, преносим, едричък с няколко колелца само. Много добре. Преди да го докопам обаче получавам малко напътствия, една часовникарска лупа и 3 (три) броя латексови напръстници, които бързо надявам, чудейки се защо само три, след като не съм работил никога, като обер фрезист и разполагам с пълен комплект от по 5 (пет) пръста на всяка ръка. Напътсващият ме майстор –професионалист от екипа на фирмата, тактично и съвсем навреме ми обръща внимание, че въпреки самодоволното ми изражение ала сърдечно съдов хирург преди операция, което съм придобил при процедурата по поставяне на латекса, все пак съм допуснал съвсем малка неточност при нея. Сбъркал съм ръката, вместо на лявата съм ги нахлузил на дясната, т.е. тази с която ще държа инструментите, а не механизма. С цел да спася малко достойнство, светкавично обмислям възможността да заявя, че съм „левак”, което всъщност няма да е съвсем невярно с оглед уменията ми при боравене с подобни малогабаритни детайли. Бързо обаче се отказвам от опцията поради факта, че все пак не съм наясно, кой ще покрива стойността на щетите от действията ми с лявата ръка, с която по принцип основно си служа за да държа вилицата, с която подпирам пържолата докато я обработвам чрез манипулацията рязане с дясната . Затова отново със самодоволно изражение на човек разглобил няколко стотин Патека, пренахлузвам латекса на правилната кунка и смело посягам към стойката с отвертките.

Докато неглижирам поправката на малката ми встъпителна грешка, вече съм успял да получа напътствия и план график за следващите се от моя страна действия. Да отвъртя трите болтчета на моста фиксиращ ходовият механизъм отгоре, да го освободя и отстраня, след което поетапно да извадя основното, часовото, минутното и ходовото (анкърно колело). После всичко в обратен ред да го сглобя. Хе хе много добре, това лесно бе, тия яко ме подцениха, сега ще се развихря и ще им скрия топката мисля си аз, стискам лупата в очната си ябълка и авторитетно посягам да извадя синята отвертка от станока пред мен.

„Аз бих използвал зелената” дочувам майстора зад мен. Бреййй…, тоз човек няма ли си друга работа… защо продължава да ме дебне, не вижда ли, каква майстория извира пред него. Айде от мен да мине, ще взема зелената, дали да не го питам - баба му все със зелени ли е отвивала, ама решавам да си замълча. Оглеждам механизма набързо, тия ми се подиграват нещо, тука между мостовете може колело на една гума да карам ако поискам. Отвивам трите винта на моста, явно това е точната отвертка, хе хе добре, че си затраях. Така, отвил съм болчетата обаче гадовете стоят в гнездата и нещат да изскокнат сами върху зелената гумирана подложка. Хм… не върви да ги изтръскам обръщайки механизма наобратно, я да взема да ги изчопля с нокти. „Ние обикновено използваме пинцети за целта”… пак оня глас зад мен, този път искрено развеселен. Да бе, пинцети. Не съм стигнал до баланса още. Рано е за пинцети. Ма няма как, ще се ползват за вадене на някакви елементарни бурмета. Обръщам циклопското си изражение вдясно към мястото, където по памет мернах пинцетите преди да седна да им правя показното. Там са, ама някак по-големи сега, и с ужас прочитам вместо марката DUMONT на тях, едно име. Нашенско такова, фамилно. На майстора фамилията… леле те сега я втасахме. Тая лупа що се запоти така баш сега бе! Значи на мен някой профан пипне ли ми оръдията на труда, ща има бой през пръстите със сигурност. А този, седи отзад и ми се радва. Тия тук нещо са ме наредили със сигурност. Въпроса е, къде е уловката. Ха сетих се, сто процента за запоили платината и сега чакат сеира. Използвам по предназначение брандираният с майсторска фамилия инструмент и изчовърквам трите болтчета от леглата им. Стискам леко моста, повдигам и о чудо, излиза. Меткам го авторитетно встрани… а, бе някой снима ли ме за тубата!? А, браво! Огнян документира! Екстра! Такааа, докарахме ме го до търкалетата.

Хващам първото за спицата и дърпам. Ядец, клати се обаче не излиза. Ма..а ти пиньонска! От опит с една друга техника знам, че има специализиран инструмент, който помага винаги. Въпроса е, къде са скрили Сартаната тия тук. „ С това няма да стане, пробвай с малкото от другата страна, първо. Чакай да ти махна това да не ти пречи…” 

Една ръка се протяга и барабана изчезва от картинката. Пак този майстор, сега ще си припише заслугата за успешното разглобяване май. Е, ми пробвам. Я, излизат едно по-едно. Ти да видиш. Дресирани са, нямам друго обяснение. Нареждам ги триумфално пред мен и предвкусвайки овациите свалям лупата. Всичко живо стои и ме гледа втрещено. Тия ги закопах, мисля си аз, а още разгрявам само. Сега ще видят как ще ги сглобя обратно, и ще очаквам да ми връчат майсторското свидетелство на изпроводяк. Стискам лупата и започвам обратно броене. Подмятам излишно, уж си ги намествам няколко пъти първите две колелета, преди да ги хвана с пинсетите (и ние гледаме клипчета, я), и ги поставям от трети опит осите в правилният отвор на моста. Вместо ръкопляскания обаче чувам пак оня глас – „Пинсетата се държи, като химикалка”. А такааа, аз химикалка последно съм държал много отдавна.

Напоследък основно на клавиатурна подредба си редим писаното слово или диктувам, а секретарките записват. Ся тука химикалка ще се учим да държим! Айде, не на мен тия! Почвам да търкалям анкъра по подложката, обаче търкалето с размери на анокрексичен комар има някаква диспропорция на цапфата и все се катурва в някаква гадна за захват позиция. Пипвам го накрая, както аз си знам и тамам да го фиксирам, пинсетата казва ”Щрак”, колелцето изхвърча в посока лицето ми и вместо да се закачи във фланелата, весело рикошира и изчезва в небитието под тезгяха със скорост непосилна за проследяване от жалката ми биологична бленда отворена на макс в лупата. Следва интересна триада от страна на майстора по отношение потайностите на часовникарското работно място от позицията на кота нула, докато аз панически се опитвам да си спомня тази хвърчаща гад само от цветно ли беше, и дали оста не ми се видя стоманена. Не за друго, ама преди да захвана часовникарската практика, майстора развяваше един магнит демонстрирайки действието на уреда за размагнетизиране на балансовата спирала. Разгеле от ситуацията ме вади най-младият колега майстор с бяла престилка, който с трениран поглед фиксира новата тайна позиция на двигателното колело върху линолеума и с тренирано движение го прибира и поставя на тезгяха. Явно усетил, че съм на път да им взема хляба, майстора скоропостижно приключва демонстрацията на висш часовникарски пилотаж от моя страна с думите – „Аз ще довърша, не се притеснявай. Да вървим натам, че други чакат”

Не знам защо на излизане все ме глоджи мисълта – Огнян наистина ли снима, или сега ще стане, като в „С деца на море”.

Източник: http://strelki.info